fbpx

new york london(read this post in English here)

   Колко найлонови торбички са нужни при покупката на 200 г сушени домати и 300 г маслини? В нашия случай: 3 броя + 1 пластмасова кутия. Понякога си мисля, търговията вече съвсем загуби разсъдък.

   Честно казано, найлонизирането в България е все пак в пъти по-скромно от това в Испания, лидер по брой използвани найлонови торбички в Европа. С умиление си спомням как продавачките на плодове в Тенерифе спокойно опаковаха поотделно две авокадо, няколко ябълки и половин папая, вече увита в опаковъчно фолио, след което ги поставяха в найлонова торбичка, която поставяха в друга, за да не се скъса първата при пренасянето. Или как касиерката в la carniceria разсеяно посяга към найлонката, след като вече два пъти сме я предупредили, че няма нужда. Дори след стотици посещения, дори след хиляди напомняния.

   Но положението в други краища на Съюза не би трябвало да ни успокоява. Моментът, в който ще купуваме повече пластмаса, отколкото храна, не е толкова далеч и голяма част от обществото работи усилено в тази посока. Струва ми се, че найлоновите торби, предоставяйки незначително удобство, дават на българина фалшиво подсъзнателно усещане за някак си по-висок стандарт.

   Огледайте се, помислете. Не е ли време да занижим стандарта?

   По повод актуалното хранително натравяне на десетки деца в Сливен, вчера чух успокоителното изявление-извинение на директор на учебно заведение, че „храната идва запечатана в индивидуални кофички за употреба, с идивидуални прибори на всяко дете, които след това се изхвърлят”. И? Нима е по-хигиенично? Нима пести вода? Единственото, което това ми казва със сигурност е, че за същите тези деца днешната система оставя хиляди пластмасови спомени, които да умуват как да изчистят в бъдеще. Или които – много по-вероятно и по-неприятно – няма да им правят впечатление, защото са израстнали сред тях.

   Хиляди пластмасови кофички, вилички и лъжички, всеки ден. Нима правят разлика? Децата все пак са  с хранително натравяне, докато парите на родителите им отиват колкото за храна, толкова и за безумните количества пластмаса, в която тя се опакова. За да продължават да захранват бизнес, който нито плаща повече данъци, нито реално прави нещо по въпроса с усвояването на пластмасовите отпадъци. И едва ли скоро ще го направи, поне не и докато е част от най-печелившата, най-силна и най-добре организирана индустрия в света, химическата. Междувременно, процентът усвояемост на „разделно” събраните пластмасови отпадъци в страната ни, години след инсталацията на специалните контейнери, продължава да се закръглява към нула.

   Но Ася е права – едно послание не може да се гради на отрицанието. Недоволството трябва да бъде подкрепено с алтернативи. Най-очевидната е просто да променим своето отношение.

   Количеството найлон, който ползваме в ежедневието си, може да бъде намалено наполовина с елементарна поправка в ползването му от потребителите:

– като си служат повторно и с по-малко на брой торбички за ежедневното си пазаруване;

– отказвайки ги на ентусиазирани продавачи;

– ползвайки повече хартиени опаковки и такива за многократна употреба;

– купувайки по-малко стоки в пластмасова опаковка (която, извън екологията, често е и гаранция за вредно съдържание и ниско качество);

   и от търговците:

– продавайки възможно по-малка част от насипната стока в найлонови опаковки;

– насърчавайки потребителите да ползват ограничен брой найлонови торби;

– давайки възможност да се пазарува в хартиена опаковка;

– предлагайки по-малко стоки в пластмасова опаковка.

   Последното може да звучи налудничаво в днешни дни, но бизнесът с хранителни стоки е длъжен да си признае: в масовото предлагане често става дума за продажбата на пластмасова опаковка, а не на съдържанието й. Не бяха много далечни времената, когато киселото мляко идваше в стъклен буркан с алуминиева капачка, а стоката в хранителния магазин се опаковаше в рециклирана хартия. Какво толкова се промени оттогава? Бих казал: преди всичко печалбата на търговеца и качеството на материала, първото за сметка на второто.

   Още поне 25% от употребата на опаковъчна пластмаса могат да бъдат намалени чрез подходящи организационни и законодателни мерки от страна на държавата. Абсурдната схема на доставяне на храна до учениците е един от хиляди примери за злоупотреба и недалновидност. Престъпната толерантност към производителите, чиито продукти идват в пластмасова опаковка, също се корени в отношението на институциите, повече отколкото в това на потребителите. Таксуването на торбички в малките магазини и по пазарите нито се случва, нито решава проблема – до голяма степен заради липсата на контрол. Само по време на скромното пазаруване днес ни предложиха десетки найлонки, нито една срещу заплащане.

   Голяма част от останалите 25%  пластмаса бихме могли да рециклираме, ако системата за това наистина работеше.

   Е, поне жълтите контейнери са наоколо, подхранвайки илюзията за повече чистота и по-висок стандарт… Нека за момент занижим стандарта, оставим настрана илюзиите и започнем отзад-напред. Природата, здравето и децата ни имат по-голяма нужда от логично мислене и действия с резултат.