от Невена Екимова

   Kакво е йога, защо изглежда толкова трудна/лесна/различна от всичко познато, и защо изобщо да я правя? Ако си задавате подобни въпроси, значи се чувствате точно като мен при първия ми опит. Краткият отговор: не е нужно да практикуваме йога, за да сме здрави и спокойни, но определено помага.

   А ето и дългия:

   Йога (от санскрит: “събирам, обединявам”) е нещо като философска физ-зарядка. Има я от цели 2500 години, зародила се е в Индия и представлява система за самоусъвършенстване във всички посоки – универсална книга с рецепти за тялото, ума и духа.

   Освен упражненията, дишането и медитацията, йога предлага духовни и нравствени напътствия, подобно на християнството, исляма и други религии – с тази разлика, че е доста по-либерална в избора (или отричането) на божество. По света съществуват разнообразни йога учения, интерпретирани по собствен начин от хинду гурута, будистки духовни водачи и най-различни ентусиасти. В България например можем да разпознаем вдъхновение от йога в заветa на Петър Дънов.

   Пренесена в практичния и безцеремонен Западен свят, йога има много повече общи черти с лечебната гимнастика, отколкото с духовността и морала. В това няма нищо лошо – ефективността на асана (формите, които тялото ни заема по време на йога практика) и пранаяма (дихателните упражнения) е доказала лечебните си свойства във времето.

   Според изследванията практикуването на йога спомага за корекция на гръбначни изкривявания, хармонизира дейността на жлезите с вътрешна секреция, масажира храносмилателните органи, подобрява баланса, силата и гъвкавостта на тялото, смазва ставите, регулира хормоните, помага при астма, бори депресията… С други думи, хиляди години развитие и милиони индийци няма как да не забъркат нещо истинско.

   Друг е въпросът дали на нас в Европа изобщо ни трябва тази пра-пра-система от немай-къде и не можем ли просто да си спортуваме както си знаем? За да отговоря, ще разкажа как се запознах с йога и как, размишлявайки над подобни въпроси, открих кое я прави уникална и незаменима.

“Падам, падааам!”

   Това беше вътрешният ми саундтрак през целия първи час по йога, и тук нямам предвид едноименната песен на Едит Пиаф. Бях на 20 и уж се смятах за спортна натура, а изведнъж открих, че по някаква причина дори не мога да се задържа в една поза. Само треперех и се клатех! Да не говорим за бавните преходи между позите – те изглеждаха направо нечовешки. Забелязах, че останалите се държат далеч по-балансирано, и това ме отчая още повече.

   Скоро научих, че да се опитваш да не се строполиш на пода за цял час е не само нормално, а всъщност е самата цел на занятието. Предизвиквайки равновесието си чрез нестабилни пози, ние укрепваме вътрешните стабилизиращи мускули. Те се намират най-близо до скелета, държат ни изправени и отговарят за равновесието. Именно тези мускули контролират движенията ни в пространството и предотвратяват сблъсъци с предмети и други хора. А като приятен бонус към тази координация, можем да развием и грация.

   Освен че подобряват силата и баланса, йога позите предлагат и различни варианти за допълнително задълбочаване и разтягане, разбира се само докъдето е приятно и ни позволява тялото. Представата за йогите като почиващи си в шпагат хора-каучук идва по-скоро от желанието на Запада да си измисля сензации. Задържането в приятно разтягане разширява обема ни на движение и радва фасцията – съединителната тъкан на тялото, която като як колагенов чорапогащник ни обвива изцяло и ни държи да не се разпилеем по пода.

   Относно статичните пози – дали изобщо някога стоим на едно място? Поне докато сме живи, не ни се полага пълна неподвижност. Тялото ни се вълнува от неспирно движение и обновление, затова и никоя поза в йога не е истински статична. Дишайки, свиваме и отпускаме многобройни мускули в торса, освобождаваме напрежения, насъбрали се от ежедневието, засилваме кръвообращението и пускаме в действие хиляди малки процеси, така че да събудим тялото и да се усетим наистина живи.

Не особено надъхана

   И понеже споменах дишането, ето още един проблем, на който се натъкнах в началото. Въпреки съветите на инструктора за “бавно, равномерно дишане” постоянно се задъхвах или ми се завиваше свят. Подобни преживявания се случват на много навлизащи в йога и са резултат от това, че обикновено ползваме само част от дихателния си капацитет.

   Дишаме бързо и плитко, особено при физическо усилие. Но, както всяка друга част от тялото, дихателната мускулатура се тренира и този проблем постепенно изчезва. Освен това, с увеличаването на обема въздух, който поемаме при вдишване, се подобрява и издръжливостта при аеробно натоварване. Това значи, че йога помага да блеснем в кръговата тренировка и обратното.

   Друга важна функция на дълбокото, равномерно дишане е освобождаването от стреса и негативните емоции. Всяка минута спокойствие може да ни зареди за часове напред. Колкото и да се отчайваме от блуждаещия си ум и да сме сигурни, че “не става”, просто трябва продължим да опитваме. Това се случва като се върнем към настоящия момент и наблюдаваме дишането си. И пак, и пак – семпло и ефективно упражнение, което можем да правим навсякъде.

Аз съм най-зле от всички!

   Най-сериозният проблем след първата ми среща с йога обаче беше ожуленото ми его. Нито успявах да стоя гордо на един крак като онзи отляво, нито да се вържа на възел като инструктора. Не знаех, че гъвкавостта на ставите зависи от строежа на скелета, и че няма начин да се почеша с крак зад врата – просто не ми е в хороскопа.

   Уви, след години наблюдения и практика мога да ви уверя, че съревнованието в йога не е запазено само за начинаещите. То няма нищо общо със самата практика, а е част от начина, по който сме приучени да гледаме на живота. Тук идват на помощ пранаяма и медитацията, които ни помагат да пресеем егоистичните пориви като този да сме винаги по-по-най, за да видим наистина важното.

   А кое е важното? Всеки от нас го разбира различно. За мен то може да се опише с думата грижа: както за собствените тяло и душа, така и в по-широк смисъл – за Земята и нейните обитатели.

   От първата ми йога практика минаха години… Ако ме попитате кога все пак дойде резултатът или кога усетих развитие, бих могла да отговоря многозначително – например с някоя дзен притча за пътя като цел. Или за възприемането на йога като изживяване, а не като тренировка. Или че всичко е субективно.

   Всичко това е вярно, но моето съвсем конкретно, тихичко “Аха!” дойде тогава, когато открих, че вече не се сравнявам с останалите. И това се случи не чрез някакво свръхусилие на мозъка, а неусетно като прилив. Правех и наблюдавах. Задържах позите и ги изследвах. С течение на времето спря да бъде важно къде съм или как изглеждам. Погълна ме изцяло това, което се случваше в тялото ми – първо за секунди и минути, а накрая за цялата практика. Постепенно и без да знам бях осребрила често повтаряните от учителя думи: “Обърни сетивата навътре”. Тогава от физ-зарядка йога се превърна в моя философия.